— Гледай какъв юнак — си каза Растиняк, като погледна мускулестите ръце на стареца, който с помощта на въжето безшумно месеше като тесто позлатеното сребро. — Да не би да е крадец или укривател, който, за да може безопасно да върши работата си, се преструва на глупав, на немощен и живее като просяк? — каза си Йожен, като се изправи.
После пак прилепи око о ключалката. Дядо Горио, който беше отвил въжето, постла върху масата покривката, взе среброто, сложи го на масата и започна да го търкаля, за да го направи на пръчка, нещо, което постигна изумително лесно.
„Кой би могъл да помисли, че е силен като полския крал Август?“ — си каза Йожен, когато пръчката стана почти кръгла.
Дядо Горио тъжно изгледа това, което беше направил, и сълзи закапаха от очите му; после угаси витата восъчна свещ, която му светеше, докато мачкаше среброто, и Йожен го чу, че въздъхна и си легна.
„Луд е“ — помисли си студентът. — Горкото дете! — възкликна високо дядо Горио. След тези думи Растиняк намери за разумно да премълчи случката и да не осъжда безогледно съседа си. И тъкмо се канеше да си влезе в стаята, когато внезапно чу някакъв шум, който едва можеше да се долови, но който беше навярно от хора, които изкачват стълбите по терлици, Йожен се ослуша и наистина различи последователното дишане на двама души. И без да чуе нито скърцане на врата, нито човешки стъпки, изведнъж видя слаба светлина на втория етаж у господин Вотрен.
„И в семейните пансиони има тайни!“ — си каза той.