Обаче госпожа Воке не ги искаше много и ги приемаше за квартиранти само когато не можеше да намери по-добри: ядели много хляб. По това време в една от тези стаи живееше един младеж, дошъл от околностите на Париж в Ангулем, за да следва право. Неговото многобройно семейство понасяше най-тежки лишения, за да му праща хиляда и двеста франка годишно. Йожен дьо Растиняк, така се казваше той, беше един от ония младежи, които нещастието приучва към труд, разбират от млади години надеждите, които възлагат върху тях родителите им, и си готвят хубаво бъдеще, като пресмятат отдалеч ползата от познанията си и предварително ги пригаждат към бъдещото развитие на обществото, за да могат първи да изстискат сока му. Без неговите любопитни наблюдения и без сръчността, с която той съумя да се прояви в парижките салони, този разказ нямаше да бъде оцветен с истинските багри, които дължи без съмнение на проницателния си ум и на желанието си да вникне в тайната на една ужасна участ, така грижливо скривана от тези, които са я създали, както и от онези, които я понасят.

Над този трети етаж се намираше таванът за сушене на дрехи и две мансардни стаички, дето спяха един слуга на име Кристоф и дебелата Силвия, готвачката. Освен тези седем пансионери, които живееха в къщата, госпожа Воке имаше годишно средно осем студенти по право или по медицина и двама или трима постоянни клиенти, които живееха в същия квартал — всички се хранеха само на обяд. Столовата побираше на обяд осемнадесет души, а можеше да побере двадесетина, но сутрин там бяха само седмината пълни пансионери, чието събиране имаше вид на семейна закуска. Всеки излизаше по чехли, позволяваше си поверителни бележки върху облеклото или външността на приходящите и върху събитията от миналата вечер, като се изказваше по тези неща с приятелска доверчивост. Тези седем души пансионери бяха галените деца на мадам Воке, която им отмерваше с точността на астроном грижи и внимание според сумата, която всеки от тях й плащаше.