Бяхме дванайсет-тринайсетгодишни, току-що открили понятието ирония — или поне това, за което по-късно научих, че му се вика ирония: позволявахме си да се качваме на люлките и на въртележката и да играем на разните му там оставени да ръждясват детски съоръжения единствено, ако съзнателно успеехме да си придадем вид на иронично безразличие. Тоест или го правехме, като се преструвахме на небрежно разсеяни (обикновено прибягвахме до подсвиркване с неопределено зареян поглед, до уж оживено бъбрене или до безсмислено подхвърляне по съоръженията на цигарени фасове и кибритени кутии), или под формата на флирт с опасността (скачахме от люлките, когато ги бяхме засилили възможно най-високо; или от въртележката, след като я бяхме завъртели с бясна скорост; или висяхме от ръба на гондолата, когато беше в почти вертикална позиция). Неизвестно защо вече смятахме, че ни е позволено да играем само ако можем по някакъв начин да докажем, че подобни детински забавления крият потенциала да ни пръснат мозъка.

Що се отнася до момичетата обаче, всяка ирония ни беше чужда. Просто не бяхме имали достатъчно време, за да си изградим подобно отношение към тях. До един момент те просто не съществуваха — или поне не представляваха никакъв интерес за нас — но от следващия миг нямаше как да не ги забележи човек, накъдето и да погледнеш, те бяха навсякъде. В един момент ти се иска да пернеш някое момиче по главата, защото ти е сестра или е сестра на твой приятел, а само миг по-късно ти се иска да го… всъщност, не знаехме какво точно ни се иска да направим с него, но то беше нещо… НЕЩО. Почти за нула време всички тези нечии сестри (а за нас друг вид момичета нямаше, все още нямаше) станаха интересни, дори смущаващи.

Но всъщност какво толкова се беше променило в нас, момчетата? Какво бе станало по-различно от онова, което си имахме и преди? Пискливи мутиращи гласове, но те всъщност не ни вършеха кой знае колко работа — пискливият мутиращ глас те прави някак нелеп и смешен, а не неустоимо привлекателен.