и не си въртяха главите като смахнати ту в една, ту в друга посока); от известна доза хормонална тирания; а също и от доза напрегнато желание да не изоставаме от връстниците си (Кевин Банистър и Елизабет Барнс „го правеха“ вече от две-три седмици); а до голяма степен и поради обзелата ни на момента сляпа паника… Накратко, целувката ни не беше резултат на осъзнато действие; при нея нямаше сексуална страст, нито дори удоволствие; физически не изпитвахме нищо по-особено, освен една непозната ни дотогава и умерено приятна топлинка някъде дълбоко в слабините. Бяхме като малки животинчета — което съвсем не означава, че към края на седмицата вече сме си разкъсвали дрехите, а просто че, образно казано, бяхме започнали да се душим взаимно под опашките и че не намирахме миризмата на другия чак толкова отвратителна и отблъскваща.

Но чуй какво стана по-нататък, Лора. Когато на четвъртата вечер от нашата „връзка“ отидох в парка, видях Алисън да седи на пейката, прегърнала през кръста Кевин Банистър, а от Елизабет Барнс нямаше и помен наоколо. Абсолютно никой — нито Алисън, нито Кевин, нито аз, нито все още непосветените сексуално бавноразвиващи се, които висяха по гондолата — не каза каквото и да било. Бях като поразен от гръм, изчервих се и внезапно забравих как да вървя, без да имам мъчителното усещане за непохватността на всяка отделна част от тялото ми. Какво да направя? Къде да отида? Не исках да се започват разправии, не исках да оставам там — не и с тях двамата — не исках да се прибирам вкъщи. Ето защо насочих вниманието си изцяло върху многозначително празните опаковки от презервативи, които очертаваха разграничителната линия между териториите на момчетата и на момичетата, и без да поглеждам напред, назад или встрани, тръгнах обратно към скупчилите се на гондолата момчетии без гаджета. Посред пътя си към тази доскоро привична за мен групичка, направих едно-единствено необмислено и погрешно движение: спрях и си по гледнах часовника, макар и да ме убиеш, до ден днешен да не знам какво точно се опитвах да внуша с този жест и кого точно се опитвах да заблудя. Кое е това време от денонощието, което би накарало едно тринайсетгодишно момче да обърне гръб на някое гадже и да поеме към детската площадка — с изпотени от притеснение длани, с разтуптяно от унижение сърце и отчаяно опитвайки се да не заплаче. Определено не и четири следобед, в края на септември.