— Не.

— Тъй! Осведоми се в харимат на джезирехите и на цялата погранична територия. Питай също в Техеран, Исфахан, Керинд и Хамадан! Ще узнаеш, че от мазилото на Умм ед Джамал изчезва всяко набраздяване на лицето. Аз съм го чувал повече от сто пъти и те моля сериозно да не ме гневиш.

Халеф се беше разпалил. Съзнах, че никакво поучение не би дало плодове, и сега опитах да го отклоня от намерението му по друг начин:

— Вероятно по обратния път от Персия ще минем през Керманшах. Тогава навярно все още ще е време да се осведомиш за бивака на идис.

— Не, толкоз дълго ми е невъзможно да чакам. Та нали чу, че бръчките са въшките на красотата. Трябва ли да им дам време на тези въшки да се разпрострат така, че по-късно да се нуждаем от дваж повече помада, отколкото е нужно сега? Аз искам да видя Ханнех, блаженството на моите очи, ненабраздена, когато се прибера у дома. Затова ще яздя сега към Керманшах и ще й пратя цяра вкъщи, за да може по време на отсъствието ми да го приложи. Ако не искаш да ме придружиш, ще яздя сам, но това би огорчило моята душа.

Халеф се отвърна и замълча. Тоя нещастен продавач на мазила! Защо му трябваше да се мъкне в кафенето и да напомни на хаджията за «набраздяването» на неговия харем! Беше действително глупост да се предприеме една такава ненужна езда. Но ориенталецът няма чувство за цената на времето и дребният шейх също нямаше разбиране за забавянето, което изискваше от мен. В действителност за някакво забавяне в строг смисъл аз също не можех да говоря. Бях предприел това пътешествие, за да събера впечатления и опит, и спокойно можех да си позволя едно отклонение от няколко дни.