Почти видях мама да седи на пясъка в обичайната си поза. Отново изпитах желанието да остана самичък. Но не можех да се насиля да го кажа на Маргарет. Просто я държах за ръка и чаках.

Ставаше късно. Повечето деца се бяха прибрали и само неколцина мъже и жени бяха останали да се пекат на слънцето и вятъра.

Спасителната лодка приближи брега. Един мъж бавно слезе от нея, носеше нещо.

Замръзнах. Затаих дъх и се почувствах малък, само дванадесетгодишен, много дребен, направо нищожен и ужасно уплашен. Вятърът виеше. Не виждах Маргарет. Виждах единствено плажа и спасителя, как бавно слиза от лодката със сив, сигурно не много тежък чувал в ръце и също толкова сиво и посърнало лице.

— Стой тук, Маргарет.

И аз не зная защо го казах.

— Но защо?

— Просто стой тук…

Закрачих бавно по пясъка към спасителя. Той ме погледна.

— Какво е това? — попитах.

Спасителят ме изгледа дълго, без да отговори. Остави сивия чувал; избълбука вода и пясъкът почерня.

— Какво е това? — повторих настойчиво.

— Мъртва е — тихо каза спасителят.

Чаках.

— Странно — меко каза той. — Най-странното нещо, което съм виждал. Мъртва е. От много време.

Повторих думите му.

Той кимна.

— От десетина години. Тази година нямаме нито едно удавено дете. Общият им брой е дванадесет от трийсет и трета насам, но намирахме всички няколко часа след злополуката. Всички освен едно, добре си спомням. Това тяло… трябва да е прекарало десет години във водата. Не е… приятна гледка.

Не откъсвах очи от сивия чувал.

— Отворете го. — Не зная защо го казах. Вятърът се усилваше.

Той се замота с чувала.

— Разбрах, че е момиченце, защото още носи медальон. Няма много друго за казване по…

— По-бързо, отворете го! — извиках.

— По-добре да не го правя — каза той. После явно забеляза изражението ми. — Тя е толкова мъничка…