— Ефенди, манджата е и за нас! — извика чаушът гневно.

— Чакайте! — отвърнах аз и продължих да си греба.

— Ние сме правоверни и не можем да ядем от онова, което е оставил един християнин!

— Аз съм вярващ християнин, който щеше да ви окаже честта да ядете с него, ако бяхте офицери. Саид Калед паша, моят приятел, ви постави под моя команда, а не мен под ваша!

Моите «закрилници» подминаха думите ми с мълчание и отидоха в къщата да си поискат друго ядене, но от този момент се държаха към мен още по-неуважително отпреди. В Яхшах хан, където останахме през нощта, не ги видях от мига, в който слязохме от конете, до утрото, когато възседнах коня, за да продължа ездата си. От закрилата им не се нуждаех, аз можех и сам да се закрилям и тъй като те можеха само да ми попречат, за мен щеше да е по-добре изобщо да не ги бях вземал със себе си, толкова повече че през втория ден забелязах, че навсякъде, където се отбивахме, те нарочно ме охарактеризираха като християнин. Това сега, през поклонническото време, можеше да има неприятни последици.

В Яхшах хан бяхме получили отпочинали коне. На следващото утро отново щях да се нуждая от такива, още повече че днешната езда беше много напрегната, тъй като пристигнахме в Балчик през Йозгат едва късно вечерта. Там имаше хан, пред който слязохме. Понеже на моите двама «закрилници» през ум не им мина да се погрижат за мен, повиках сам ханджията, за да му съобщя желанията си. Като видя разпореждането на валията, той се почеса смутено зад ухото и каза:

— Ядене можете да имате, ама дали и коне, в това се съмнявам. Тук има вече един ефенди, който също така притежава един тенбих от валията. И той вече заръча коне.

— Колко?

— Два.

— Аз се нуждая от три. Вероятно ще могат все пак да се намерят.