— Уф! — каза той с досада.

— Ела тук — тя се обърна и той я последва, като поглеждаше назад към морето.

Три часът. Четири.

В четири и десет почна промяната. Както си лежеше на пясъка, жената в черния бански я забеляза да се приближава и се отпусна. От три часа бяха почнали да се задават облаци. А сега с внезапно втурване откъм залива нахлу и мъгла. Застудя. Вятърът задуха от нищото. Все по-тъмни облаци приближаваха.

— Ще вали — обади се тя.

— Много доволна изглеждаш — забеляза той, седнал със скръстени ръце. — Това е последният ни ден тук, а ти си щастлива, че се заоблачава.

— Метеоролозите съобщиха, че нощес и утре ще има дъжд и буря — призна тя. — Няма да е лошо тази вечер да си тръгнем.

— Ще останем, може и да се оправи. Искам все пак да поплувам още един ден — каза той. — Днес още не съм влизал във водата.

— Ами докато приказвахме и ядохме, то времето минало.

— Да — кимна той и си погледна ръцете.

Мъглата се носеше над пясъка на тесни ивици.

— А, капна ми на носа! — Тя щастливо се засмя. Очите й отново бяха блестящи и млади. Тя просто тържествуваше. — Добрият стар дъжд.

— Много весело ти стана. Странна птица си ти.

— Ела, дъжд! — говореше си тя. — Помогни ми с тези одеяла — обърна се после към него. — Трябва да бягаме.

Той бавно и разсеяно почна да сгъва одеялата.

— И без изобщо да съм влизал днес във водата! Все пак ще се гмурна поне веднъж. — Той й се усмихна. — Само за минутка!

— Недей! — Лицето й побледня. — Ще настинеш, после трябва да те гледам.

— Добре де. — Той се отвърна от морето. Заваля кротък дъжд.

Тя тръгна пред него към хотела. Тананикаше си нещо.

— Спри за малко — извика той.

Тя спря. Не се обърна. Само някъде отдалече чуваше гласа му.

— Във водата има някой — викаше той. — Дави се!