Пътуването ни вече приключваше, но, изглежда, краят му щеше да е най-труден. Отчасти заради тежкия терен, защото пред себе си имахме планини, скали, долини, клисури, вековни гори и блата, а, от друга страна, събитията ни приближаваха към развръзка, при която сигурно ни предстояха много по-големи изпитания и опасности, отколкото досега.

Нашият водач, Исрад, се оказа занимателен събеседник. Разказваше ни интересни събития от живота си и правеше весели описания на страната и хората, така че не усетихме как мина времето.

Всъщност равнината Мустафа се намира на левия бряг на Вардар, откъдето бяхме дошли. От дясната страна, по която яздехме, теренът ставаше стръмен, но земята все още беше плодородна. Минавахме край памукови и тютюневи поля и виждахме лимонови насаждения. Но Исрад ни каза, че скоро тази гледка щяла да свърши и ще минем от другата страна на Треска, където местностите били «мерали».

За да разбере човек какво означава тази дума, трябва да си спомни, че земите на Османската империя са разделени на пет различни категории. Първата категория е мирие. Това ще рече държавни имоти, към които, разбира се, се числят неплодородни земи. После следват вакъф — собствеността на благотворителните сдружения. Към тях спадат всички земи, чиито притежатели умират, без да оставят след себе си непосредствени наследници. Третата категория обхваща мюлка, т.е. частните собственици. Титлите на притежателите по правило не се определят въз основа на някакво точно измерване като при нас, а по приблизителна преценка. За всяка смяна на собствеността, тоест покупка, е необходимо разрешение от управата, което при тамошните отношения е възможно само с подкупване на съответните чиновници. Мюлкът е подложен на злоупотреби, които възникват при повишаването на данъците.