— Да ни признаеш всичко. Кой е твоят господар, какво иска от нас и какво е замислил срещу нас.

— Не мога да ви издам това.

— Тогава ще умреш. Мислех ти доброто, но щом не искаш да отговаряш на въпросите ми, съдбата ти е решена.

— Знам какво си намислил — отвърна Халеф. — Няма да изпълниш обещанието си. След като ти призная всичко, ще ми се присмеете и няма да удържите на думата си.

— Ще я удържим.

— Заклеваш ли ми се?

— Заклевам ти се във всичко, в което вярвам и почитам. Сега бързо решавай, защото милостивото ми настроение няма да трае дълго!

Халеф се престори, че размишлява, а после каза:

— Какво ще получа от ефендито, като умра? Предпочитам да остана жив, затова ще ви дам сведения.

— Това се казва късмет! — каза Манах. — Тогава първо ни кажи, кой е твоят господар всъщност?

— Не сте ли чували, че е немец?

— Да, вече са ни го казвали.

— И вие вярвате ли го? Може ли един алеман да има всичките три паспорта от султана?

— Означава ли това, че не е алеман?

— Няма нищо общо!

— Но е гяур, нали?

— И това не е вярно. Преструва се, за да не се досети някой кой е всъщност.

— Кажи го тогава най-сетне! Кой е той?

Халеф направи изключително важна физиономия и отговори:

— По външния му вид трябва да сте установили, че не е кючюк адам

— Кучи син! Да ни будалкаш ли смяташ? — извика Манах ал Барша.

— Не е моя вината, че не ми вярвате.

— Да не би ефендито да е син на падишаха?

— Не. Нали ви казах, че не е оттук.

— От коя страна?

— От Хиндустан

— Защо не си стои там? Защо обикаля из страната ни?

— За да си търси жена.

— Жена? — попита Манах ал Барша, но не с тон на учудване, а с онази физиономия, която немецът обикновено прави, когато възкликва «аха!».