Старецът сякаш се вкамени.

— Вижте какво тогава. Измислете нещо, за да не губи Уулф време с молива и хартията — нека пише на машина или да диктува — с една дума, погрижете се за някаква механизация. На всяка цена!

Апаратът тракаше неуморно до полунощ, а после до разсъмване и през целия ден. Старецът прекара безсънна нощ; тъкмо притвори клепачи и апаратът отново оживяваше, той се ободряваше и отново космическите простори, пътешествията и необхватността на битието рукваха към него, преобразени от мисълта на другия човек.

„… безкрайните звездни поля на космоса…“

Апаратът се запъна, потрепера.

— Давай, Том! Покажи на какво си способен!

Старецът застина в очакване.

Позвъни телефонът.

Гласът на Боултън:

— Повече не можем да поддържаме връзката, мистър Фийлд. След една минута контактът с Времето ще се изключи.

— Направете нещо!

— Не мога вече.

Телетипът потрепера. Като омагьосан, изстинал от ужас, старецът следеше как се нижат черните редове:

„… марсианските градове са изумителни и неправдоподобни като скали, свлечени от планинските върхове от някаква стремителна, невероятна лавина и застинали накрая в проблясващи залежи…“

— Том! — възкликна старецът.

— Това е всичко — прозвуча в телефонната слушалка гласът на Боултън.

Телетипът се позабави, изчука още една дума и замълча.

— Том!!! — отчаяно закрещя Фийлд.

Почна да тресе телетипа.

— Безполезно е — каза гласът в слушалката. — Той изчезна. Изключвам Машината на времето.

— Не! Почакайте!

— Но…

— Чухте ли какво казах? Не бързайте да изключвате! Може би той още е тук.

— Няма го вече. Безполезно е, енергията напразно изтича.

— Нека изтича.

Фийлд тръшна слушалката.

И се обърна към телетипа, към недовършената фраза.

— Не, Том, не могат просто така да се отърват от теб, момчето ми, не се хващай, давай нататък! Докажи им какво представляваш, Том! Ти си повече от Времето и от Пространството, и от всички тия проклети механизми, ти имаш такива сили, Том, такава желязна воля, докажи им на всички, не им позволявай да те върнат обратно!