Уулф замълча за миг.

— Това е тя, последната ми книга — каза той после и на чист жълт лист, натискайки силно молива, изписа с огромни черни букви: ТОМАС УУЛФ — ЗА ВЕЧНИТЕ СКИТАЛЧЕСТВА И ЗА ЗЕМЯТА.

Взе купчина изписани листове и за миг ги притисна до гърдите си.

— Така ми се ще да си ги взема с мен. Сякаш с роден син се разделям!

Остави обратно ръкописа, потупа го, набързо стисна ръка на Фийлд и тръгна към вратата; Боултън го последва. На прага Уулф спря, озарен от предвечерното слънце, огромен и величествен.

— Сбогом! — извика той. — Сбогом!

Вратата се затръшна. Том Уулф изчезна.

Най-после го намериха — мъкнеше се по коридора на болницата.

— Мистър Уулф!

— Да?

— Ама че ни уплашихте, мистър Уулф, вече мислехме, че сте изчезнали.

— Да изчезна?

— Къде пропаднахте?

— Къде ли? Къде съм пропаднал? — Водеха го из полунощните коридори и той покорно вървеше. — О, само ако ви кажех къде… но все едно, няма да повярвате.

— Ето го и леглото ви, нямаше защо да ставате.

Той се отпусна на бялото смъртно ложе, от което лъхаше слабият чист повей на предназначения му край, близкия край с мирис на болница; едва се докосна до това ложе и то го погълна, обгърна го в болничен мирис и хладна, колосана белота.

— Марс, Марс — шепнеше исполинът в нощната тишина. — Моята най-хубава, най-хубавата ми, наистина прекрасна книга, тя все пак ще бъде написана, ще бъде публикувана — в друга година, след три века…

— Вие сте прекалено възбуден.

— Мислите ли? — промърмори Томас Уулф. — Значи това е било сън? Кой знае… Хубав сън.

Дишането му спря. Томас Уулф беше мъртъв.

Минават годините, на гроба на Томас Уулф отново и отново се появяват цветя. И нищо чудно, би помислил някой, малко ли народ идва да му се поклони. Но тези цветя се появяват всяка нощ. Сякаш падат от небето. Огромни, с цвета на есенна луна, те проблясват, искрят с прохладните си издължени листца, прилични на бели и сини пламъци. А подухне ли предизгревният ветрец, те се обсипват със сребърна роса, бликват бели искри и се разтапят във въздуха. Изминаха вече много години от деня, когато почина Томас Уулф, а цветята отново и отново се появяват…