При тези думи той вторачи поглед в противника си, сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето му. Перильо отскочи назад и го загледа втренчено и изплашено. Беше пребледнял, в очите му припламваше несигурна светлина, а гласът му трепереше, когато попита:

— Салина дел Кондор ли? Какво е това име, не съм го чувал.

— Много добре ти е известно, просто ти личи.

— Не знам за какво говорите и какво искате от мен. Не желая да си имам работа с вас.

— Имаш всички основания за това. Пази се, Антонио Перильо!

Хамер бръкна в джоба си и хвърли на масата няколко книжни талера, за да плати сметката, взе шапката си от закачалката и се отправи към вратата, без никой да посмее да го спре. Откакто бе станал от стола си, всеки беше разбрал, че не е разумно да се спречкваш с този голиат. Тримата му спътници го последваха.

Едва когато вратата се затвори зад тях, смелостта на бикобореца се възвърна. Той се обърна към приятелите си, за да оправдае поражението си, тъй като един от тях му извика подигравателно:

— Какъв позор, Антонио Перильо! Просна те на земята!

— Защо не изтичаш ти подире му да се биеш с него! Никой човек не може да се мери с великаните.

— Може и да е така. Но той ти заговори на «ти». А ти не само че го преглътна, ами продължи да му говориш на «вие».

— Изобщо не съм обърнал внимание.

— А каква беше тая Салина дел Кондор? Какво искаше да каже?

— Че знам ли? Изглежда този немец страда от някаква фикс-идея. Нали сте чували, че немците или са мечтатели, или сомнамбули. Да не говорим повече за това!

Но може би тази тема нямаше да бъде изоставена, ако в същия момент не влезе една личност, която привлече всички погледи. Човекът беше гаучо, но имаше толкова дребна и слабичка фигура, че никой от присъстващите не бе виждал през живота си гаучо с такъв ръст. Човечето носеше бели широки панталони, които достигаха само до коленете му, и червена памучна чирипа.