— Тогава да вървим, защото промъкването до лагера ще отнеме доста време.

— Доменико тук ли остава? — запита вождът.

— Да, той ще надзирава конете.

— Къде ще ни чака?

— На мястото, откъдето на идване забелязахме команчите. Ще трябва да минем оттам, защото при всички случаи ще се върнем към Рио Гранде.

Двамата смели мъже взеха пушките си и като дадоха наставления на вакуерото, се отдалечиха.

Долу в долината гореше малък стражеви огън, край който лежаха спящите команчи и вързаните пленници. Постовете навярно се намираха извън този кръг. Когато стигнаха долината, Мечешко сърце прошепна:

— Аз отивам наляво, а ти надясно.

— Добре. Но по-напред ще освободим двете жени.

С тази уговорка те се разделиха. Унгер запълзя към лагера от дясната страна. Всичко се осъществяваше по възприетия в прерията начин. Човек ляга на земята и се придвижва като змия бавно напред. При това не бива да бъде нито видян, нито чут. Също така трябва да внимава да не го подушат конете, които със страхливото си пръхтене издават близостта на неприятеля.

Така постъпи и Унгер. Първо описа широка дъга, а после започна да я стеснява, докато забеляза една тъмна фигура, крачеща бавно напред-назад. Това беше постът. За щастие нощта бе тъмна, а огънят едва тлееше. Немецът се приближи на около пет крачки от него, скочи внезапно и го стисна изотзад за гърлото така здраво, че червенокожият се свлече на земята, без да успее да издаде звук. След броени секунди лежеше с вързани крайници и запушена уста.

Четвърт час по-късно на Унгер се удаде да обезвреди още един пост. След това попадна на Мечешко сърце, който се бе справил по същия начин с двама команчи.

— Сега към жените! — прошепна индианецът.

— Само внимателно! — помоли немецът.

— Pshaw! Апачът е смел, но и предпазлив. Напред! — гласеше отговорът.