Хаосът от стонове се удави в шум. Да, да. Още! О, да, да. Още!

— Харесват ти ябълките, а? — вметна Смит. — Направо от райското дърво. Продадени от Змията. Плащай си наема за през нощта. По-нататък няма да има! Пусни монети за виртуалните райски легла.

— Спри! — каза Конуей.

— Да спра? Утре на обяд? Ако успееш да се довлечеш или да допълзиш, за да изплачеш благодарностите си на грешния си приятел?

— За да те убия — каза Конуей.

— Ще се дръпна настрани по-бързо, отколкото можеш да стреляш. Скачай отново на линия. Радвай се на разгулния купон. Чао!

Щрак! — и той затвори. Бурята от страхове връхлетя, изгаряйки ума му. Разнесе се още тежко дишане. Той вдигна поглед.

Стената беше осветена от огъня по бузите му.

Пусна телефона на пода да бръщолеви нещо нечленоразделно и се заклатушка към леглото си. Пламъците на лицето му осветяваха пода.

Легна с въздишка и стиснати очи и в просъница чу някъде далеч металното тракане на отварящ се и затварящ се капак на канал. Примигна и вдигна глава, за да погледне съседната стая.

Притиснала слушалката до ухото си, Норма слушаше и слушаше, със затворени от болка очи, пребледняваща, потяща се, бездиханна.

Понечи да я повика, но в същия момент тя сграбчи жицата и със затворени очи изтръгна шепотите от стената.

Насочи се към вратата на банята с походката на сомнамбул. Чу я как разклаща и изсипва шишенцето с аспирин, без да пали лампата. Таблетките се посипаха в тоалетната. Шишенцето падна на пода. Тя пусна водата три пъти, върна се в стаята, постоя за малко до леглото, след което вдигна одеялото и легна.

След един дълъг момент той усети как ръката й докосва рамото му. След още един момент тя прошепна. Прошепна!

— Буден ли си?

Той кимна в тъмното.

— Е, хайде — прошепна тя.

Той мълчаливо чакаше.