Но поне ме прати да седна на празен чин най-отзад без да ме представя на класа. Беше по-трудно за новите ми съученици да ме наблюдават оттам, но те някак си успяваха. Държах очите си на списъка с книги, които учителят ми беше дал. Беше доста основен: Бронте, Шекспир, Чосър и Фокнър. Вече ги бях чела. Това беше успокояващо… и скучно. Чудех се дали мама би ми изпратила папката със старите ми есета, или щеше да го счете за измама. Проведох различни спорове с нея в главата си, докато учителят каканижеше.

Когато звънецът би — един носов бръмчащ звук — едно върлинесто момче с проблемна кожа и катранено черна коса се наведе от съседната редица към мен.

— Ти си Изабела Суон, нали? — Приличаше на прекалено услужлив тип от шахматен клуб.

— Бела — поправих го аз. Всички в радиус от три седалки се обърнаха, за да ме погледнат.

— Какъв е следващият ти час? — попита той.

Трябваше да проверя в чантата си.

— Ъ, публична администрация с Джеферсън в шеста сграда.

Нямаше накъде да погледна без да срещна любопитен чифт очи.

— Е, аз съм към четвърта сграда, мога да ти покажа пътя… — Определено прекалено услужлив. — Аз съм Ерик — добави той.

— Благодаря — усмихнах се бързо.

Взехме якетата си и излязохме на дъжда, който се бе усилил. Можех да се закълна, че няколко души вървяха зад нас достатъчно близо, за да подслушват. Надявах се да не ставам параноична.

— Значи тук е доста по-различно от Финикс, а? — попита той.

— Доста.

— Не вали много там, нали?

— Само три или четири пъти годишно.

— Уау, значи как е там? — зачуди се той.

— Слънчево — отвърнах му аз.

— Нямаш много тен.

— Майка ми е наполовина албинос.

Той разгледа лицето ми изучаващо, а аз въздъхнах. Изглежда облаците и чувството за хумор не се смесваха. Още няколко месеца от това и ще забравя как да използвам сарказъм.