Изобщо не си приличаха. От трите момчета, едното беше огромно — мускулесто като активен културист, с тъмна, къдрава коса. Другото беше по-високо, по-слабо, но все пак мускулесто с медно руса коса. Последното беше върлинесто, не толкова едро, с немирна, бронзова коса. Имаше по-момчешки вид от останалите, които изглеждаха като колежани, или дори учители, отколкото като ученици.

Момичетата бяха противоположности. Високата беше величествена. Имаше прекрасна фигура, от онзи тип, който виждаш на корицата на издание за бански костюми, точно типът който караше всяко момиче около нея да получи удар по самочувствието си само бидейки в една стая с нея. Косата й беше златиста, виейки се на нежни вълни до средата на кръста й. Ниското момиче приличаше на фея, екстремно слаба с дребни черти. Косата й беше наситено черна, късо подстригана и стърчаща на всички посоки.

И въпреки това си приличаха много. Всеки един от тях бе тебеширено блед, най-бледите от учениците, живеещи в мрачният град. По-бледи от мен, албиносът. И петимата имаха много тъмни очи, въпреки разнообразната гама в косите. Имаха тъмни кръгове под тези очи — лилавеещи, подобни на синини сенки. Сякаш страдаха от редица безсънни нощи или са почти приключили с възстановяване от счупен нос. Въпреки че носовете им, чертите им, бяха напълно прави, перфектни и ъгловати.

Но не заради това не можех да отместя поглед встрани.

Зяпах лицата им, защото толкова различни, толкова еднакви, те бяха покъртително нечовешки красиви. Бяха лицата, които никога не очакваш да видиш, освен може би на фотошопираните страници на модни списания. Или изрисувани от стар майстор върху лицето на ангел. Беше трудно да реша кой е най-красив — може би перфектното русо момиче или момчето с бронзовата коса.