Едно от най-хубавите качества на Чарли е, че той не се върти непрекъснато наоколо. Остави ме сама да разопаковам и да се установя — постижение, което щеше да е невъзможно, ако бях с майка ми. Беше приятно да съм сама, да няма нужда да се усмихвам и да изглеждам доволна — облекчение да гледам отпаднало през прозореца поройният дъжд и да позволя няколко сълзи да потекат. Нямах настроение да изпадам в истински разкъсващ плач. Щях да го запазя за вечерта, когато щеше да ми се наложи да мисля за следващата сутрин.

Гимназия Форкс се състоеше от плашещите триста петдесет и седем — сега петдесет и осем — ученици; в старото ми училище само седемстотин хора бяха във випуска ми. Докато тук всички деца бяха израснали заедно — дядовците и бабите им са се познавали като деца.

А аз щях да бъда новото момиче от големият град — една рядкост, откачалка.

Може би ако изглеждах като момичетата от Финикс щях да обърна това в моя полза. Но физически, никога не бих се вписала никъде. Би трябвало да съм руса, с тен и атлетична — волейболистка или мажоретка, например — все неща, които вървяха ръка за ръка с живота в слънчевата долина.

Вместо това кожата ми беше като слонова кост, без дори извинението на сини очи или червена коса, въпреки постоянното слънце. Винаги съм била стройна, но мека някак си, очевидно неатлетична — нямах нужната съгласуваност между очите и ръцете, за да играя какъвто и да е спорт без да се унижа — или да нараня и себе си и най-близо стоящият до мен.

Когато приключих с нареждането на дрехите ми в старият боров скрин, взех чантичката си с тоалетни принадлежности и отидох до общата баня, за да се освежа след дългото пътуване. Вгледах се в лицето си, докато разресвах заплетената ми, влажна коса. Може би беше от светлината, но вече имах жълтеникав, нездравословен вид. Кожата ми би могла да бъде хубава — беше много бледа, почти прозрачна — но всичко зависеше от цвета. А аз нямах такъв.