По повод на нашето обобществено литературно стопанство към нас се обръщат обикновено с напълно основателни, но доста еднообразни въпроси: „Как така пишете заедно?“

Отначало отговаряхме нашироко, впускахме се в подробности, разказвахме дори за една голяма караница, която стана по следния повод: да убием ли героя на романа „12-те стола“ Остап Бендер, или да го оставим жив? Не забравяхме да споменем и за това, че участта на героя бе решена чрез жребий. В захарницата бяха сложени две книжки, на едната от които с трепереща ръка беше изобразен череп и две кокоши костици. Изтеглен беше черепът — и след половин час великият комбинатор не беше между живите. Той беше заклан с бръснач.

Сетне взехме да отговаряме не толкова подробно. За караницата вече не разказвахме. Още по-късно престанахме да се впускаме в подробности. И после отговаряхме вече без никакво въодушевление:

— Как пишем двама ли? Ами така си пишем. Както братя Гонкур. Едмонд тича по редакциите, а Жул пази ръкописа, за да не го откраднат познати.

И изведнъж еднообразието на въпросите беше нарушено.

— Кажете — запита ни някакъв строг гражданин от онези, които признаха съветската власт малко по-късно от Англия и мъничко по-рано от Гърция, — кажете, защо пишете смешно? Какви са тия смешки в реконструктивния период? Да не сте се нещо побъркали?

По-нататък той дълго и сърдито ни убеждаваше, че сега смехът е вреден.

— Грешно е да се смее човек! — говореше той. — Да, не бива да се смее човек! И да се усмихва не бива! Като гледам този нов живот, тези промени, не ми се иска да се усмихвам, а ми се иска да се моля!

— Ами че ние не се смеем ей току-така — възразявахме ние. — Нашата цел е сатирата, и то срещу онези хора, които не разбират реконструктивния период.