На запад се трупаха облаци — розови, перлени, жълти. Слънцето преминаваше от оранжево в червено до жълто. Клатиш глава? Слънцето беше цената за градовете, разбираш ли? Когато бързам така, обезлюдявам всичко, движа се по пътя на стихиите. При подобна височина изкуствените творения ме разсейват. Сенките и структурите са най-важни за мен. Това имах предвид като ти казах, че летенето е доста различно.

И така, носех се на запад, докато дърветата отстъпиха място на ниска зеленина, която бързо избледня, разпръсна се, накъса се на кафяви, оранжеви и жълти петна. Светлината взе да примигва, стана зацапана. Цената за тези промени беше буря. Надбягвах се с нея колкото можах, докато около мен забляскаха светкавици и се уплаших да не би поривите на вятъра да му дойдат много на малкия самолет. Тогава бързо намалих скоростта и в резултат зеленото под мен се увеличи. Все пак се измъкнах от бурята, с ярко и стабилно жълто слънце зад гърба. След известно време отново успях да си върна пустинята, гола и вълниста.

После слънцето се сви и пред лика му се проточиха облачни ивици, които малко по малко започнаха да го скриват. Прекият път ме отведе на голямо разстояние от Амбър. Отдавна не се бях отдалечавал толкова.

Слънцето се скри, но светлината остана, все още ярка, ала някак призрачна, безпосочна. Тя мамеше очите ми, изкривяваше перспективата. Слязох по-ниско, стесних полезрението си. Скоро пред погледа ми изникнаха големи скали и аз усилено започнах да се стремя към формите, които си спомнях. Постепенно, те се появиха.

При тези обстоятелства беше по-лесно да постигна странния, плуващ ефект, но създаването му бе физически объркващо.