Да, очилата вършеха работа. И да, зверът ме очакваше.

Той беше направо страховит, а на всичкото отгоре изглеждаше някак красив. Имаше тяло на змия, дебело като бъчва, а главата напомняше огромен раздвоен отзад чук, но леко изострен отпред в муцуна. Очите му бяха с много бледозелен цвят. И целият беше прозрачен като стъкло, покрит с много фини, едва забележими линии, загатващи люспите. Онова, което течеше във вените му, също изглеждаше доста бистро. Можех да гледам право вътре в тялото му и различавах органите — матови или сякаш замъглени, мътни. Човек започваше да се разсейва, ако се вгледаше как функционират. Чудовището имаше и гъста грива, наподобяваща четина от стъкло около главата, обгърнала като яка врата. Движенията му, когато ме видя, вдигна глава и се плъзна напред, го накараха да заприлича на оживяла вода, река без корито и брегове. Ала гледката, която едва не ме накара да замръзна на място, беше съдържанието на стомаха му. В него се намираше полусмлян човек.

Вдигнах пистолета, прицелих се в по-близкото око и натиснах спусъка.

Вече ти споменах, че той се оказа безполезен. Затова го захвърлих, скочих наляво и се метнах към дясната страна на звяра, като насочих меча си към окото му.

Знаеш колко трудно се убиват животни с устройство на влечуги. Веднага реших първо да се опитам да ослепя чудовището, а после да му отсека езика. След това, ако използвах добре бързината на краката си, щях да получа може би известна възможност да го ударя няколко пъти по врата, докато успея да го обезглавя. Накрая можех да го оставя да се гърчи и извива, докато умре. Надявах се освен това да е мудно, защото все още смилаше храната в стомаха си.

Ако тогава този звяр е бил муден, то се радвам, че не го срещнах по-рано. Той си дръпна главата от обсега на меча ми и посегна да го захапе още преди да съм възстановил равновесието си. Ужасната му муцуна проблясна пред гърдите ми и усещането наистина беше, като че ли ме удари огромен чук. Полетях назад презглава.