Изкачването бе продължително и склонът ставаше все по-стръмен. Но по едно време попаднах на пътека и това улесни нещата. Без почивка се катерех нагоре под вече познатото небе, твърдо решен да не спирам и до сутринта да съм преодолял планината. Докато вървях, дрехите ми се промениха в съответствие със Сянката — вече бях с дънки и дънково яке, а мокрият ми плащ се бе превърнал в сухо вълнено мексиканско наметало. Чух наблизо да се обажда бухал, а ниско долу, от далечината, долетя вой, вероятно издаван от койот. Тези познати звуци ме накараха да се чувствам по-сигурен, изтриха всички следи от отчаянието, което ме бе обзело по време на бягството ми.

След около час не устоях на изкушението да си поиграя малко със Сенките. Защо пък по тези хълмове да не се разхожда някой безстопанствен кон? И аз, естествено, го намерих. След десетина минути сприятеляване, яхнах голия му гръб и се отправих с леко сърце към върха. Вятърът покри със скреж пътеката пред нас. Луната изгря и ледените кристалчета заблестяха на светлината й.

С две думи, яздих цяла нощ. Прехвърлих билото и много преди зазоряване започнах спускането си. Планината зад гърба ми сякаш ставаше все по-огромна, но, разбира се, тогава беше най-подходящият момент за това. Тази страна на хребета беше покрита със зеленина, през която минаваха хубави пътища, а тук-там се виждаше и по някоя къща. Значи всичко ставаше според моите желания.

Ранна утрин. Намирах се в полите на планината и дънките ми се бяха превърнали в панталон с цвят каки, а якето — в ярка риза. Пред мен върху коня беше метнато леко спортно яке. Високо в небето реактивен самолет оставяше диря от единия хоризонт до другия. Наоколо се носеха птичи песни и денят се очертаваше слънчев и топъл.

Горе-долу в този момент чух да се произнася името ми и отново усетих, че някой ме търси с моята Фигура. Спрях на място и отговорих: