— Мъчех се да измисля как бих могъл да ти осигуря алиби. Ала перспективата не звучи обещаващо.

Поклатих глава.

— Ти си ми прекалено близък. Колкото и убедителна история да измислим, вероятно ще постигнем обратен ефект.

— Минава ли ти през ума да признаеш, че ти си го направил?

— Да. Но изключвам варианта самозащита. При това прерязано гърло, може да се говори само за нападение от засада. А нямам никакво желание да се хващам за другата възможност: да му припиша доказателства, че е замислял нещо отвратително и да заявя, че съм го направил за благото на Амбър. Просто отказвам да поемам фалшива вина при подобни условия. И без това пак ще предизвикам подозрения.

— Но ще имаш и репутацията, че проявяваш твърдост.

— Не ми е необходим този вид твърдост за начина, по който смятам да управлявам. Не, този вариант е недопустим.

— В такъв случай изчерпахме възможностите… горе-долу.

— Какво искаш да кажеш с това „горе-долу“?

Рандъм се зае да изучава нокътя на левия си палец с присвити очи.

— Ами, струва ми се, че ако има някой друг, когото нямаш търпение да отстраниш от играта, сега е моментът да решиш дали да не промениш правилата.

Позамислих се над предложението му и си допуших цигарата.

— Идеята не е лоша — казах накрая, — но точно сега не мога да се лиша от повече братя. Дори и от Джулиан. Макар че той играе най-подло.

— Не е речено непременно да е някой от семейството — упорстваше Рандъм. — Доста от благородниците в Амбър имат нелоши мотиви. Вземи, например, сър Реджиналд…

— Зарежи това, Рандъм. И този вариант отпада.

— Хубаво. Малките ми сиви клетки вече се умориха.

— Ала не и тези, които съхраняват спомените ти, надявам се.

— Добре.

Той въздъхна. Протегна се. Стана, мина покрай другия присъстващ в стаята и се отправи към прозореца. Дръпна завесите и известно време постоя загледан навън.

— Добре — повтори Рандъм. — Има много за разказване…