Може би именно Джасра бе използвала свойствата на сините кристали, за да изпрати убийци по следите ми. Не бе изключено това да е бил и Маскираният. Нещо подобно определено бе по силите му, а той явно разполагаше и с нужния мотив, който засега бе пълна загадка за мен. Джасра беше вън от играта. И макар още да не се бях справил с Маскирания, можех поне да твърдя, че вече не съм белязан от кристалите. Щеше ми се също да повярвам, че съм успял да вдъхна известен респект на магьосника с маската при последната ни среща във Владението. Това, което не се връзваше с Джасра и Маскирания, беше Огненият ангел. Не виждах по какъв начин би могъл някой от двама им да се добере до екземпляр от този странен животински вид, за да го дресира и да го насъска срещу мен. Имаше едно-единствено място, където можеха да бъдат открити Огнените ангели, а там досега не бе припарвал нито един магьосник от Сенките.

Един порив на вятъра почти разнесе мъглата и забелязах силуетите на някакви тъмни постройки. Добре. Тутакси се захванах с промените. Мъглата се раздвижи и това вече не бяха постройки, а просто черен скален масив. Ново раздвижване и над мен се появи късче небе малко преди изгрева, все още отрупано с бледи звезди. Не след дълго вятърът разчисти окончателно мъглата и забелязах, че вървя по високо, скалисто плато. Звездите над мен бяха тъй ярки, че можех да чета на светлината им. Продължих по мрачната пътека, която водеше към края на света…

Люк, Джасра, Далт, Маскираният… Всички те бяха част от едно цяло, от една обща картина, загадъчно забулена на някои места и напълно разбираема на други. Още малко време, още няколко груби щриха и всичко щеше да добие смисъл. Люк и Джасра за момента не се брояха. Маскираният си имаше някакви лични сметки за уреждане, които в случая касаеха само мен. Досега не бе проличало да има зъб и на Амбър. Далт наскоро се бе сдобил с впечатляваща колекция от карабини, но Рандъм знаеше за това, пък и Бенедикт се бе прибрал в двореца. Лично аз бях убеден, че съм направил всичко, което е било по силите ми.