Наведох се към Люк и му прошепнах:

— Имаме си проблем, стари ми друже.

Той се обърна към мен и попита:

— Какво имаш предвид?

Ние, амбъритите, сме надарени с невероятна физическа сила, което означава, че ударите ни са тежички и трябва да ги използваме само в крайни случаи.

Точно сега разполагах с подобен случай, седнал до мен. Затова се изправих рязко и с все сила забих юмрук право в челюстта на Люк. Той отхвръкна назад, помете близката маса и се плъзна по пода, чак до краката на тихия господин с викторианския костюм, който изпусна четката и палитрата си, но все пак успя да отскочи пъргаво встрани. Вдигнах халбата си и пресуших солидна част от съдържанието й, а остатъка излях върху юмрука си. Имах чувството, че току-що съм изпробвал силата на удара си върху гранитна скала. Светлините помътняха леко и наоколо настъпи кратко мълчание.

Треснах халбата си върху барплота и в същия миг цялото помещение се потрепера, сякаш се задаваше земетресение. Две бутилки паднаха от рафтовете. Гъргоренето утихна леко. Погледнах към Джаберуоки и забелязах, че отстъпва бавно, за да се скрие между дърветата на стенописа, Туидълдум и Туидълди, Пеликана и Жабока започнаха да събират чевръсто инструментите си.

Тръгнах към проснатото тяло на Люк. Гъсеницата сприхаво разглобяваше наргилето си. Гъбата й се бе килнала под странен ъгъл. Мартенският Заек профуча край мен и се шмугна в някаква дупка в дъното на бара. Чух Хъмпти да проклина късмета си. Тъкмо бе успял да се покатери обратно на високия стол с цената на неимоверни усилия.

Преди да се добера до нокаутирания си приятел, поздравих пътьом мълчаливия господин с викторианския костюм.

— Простете за безпокойството — добавих след това, — но мисля, че постъпих правилно.

Вдигнах отпуснатото тяло на Люк и го метнах през рамо. Цял рояк карти за игра премина тичешком край мен и аз се отдръпнах бързо, за да не бъда прегазен.