— Визерис от рода Таргариен, трети с това име — гласът му бе тънък и сладникав, — крал на Андал и на Ройнар, и на Първите, господар на Седемте кралства и пазител на Владенията. Неговата сестра Денерис, Родената в буря, принцесата на Драконов камък. И неговият почитаем домакин Илирио Мопатис, магистър на свободния град Пентос.

Подминаха евнуха и навлязоха в каменен двор, обкръжен с колони, обрасли със светъл бръшлян. Сред тях се тълпяха гости, а лунните лъчи шареха листата с костено-сребърна светлина. Мнозина от гостите бяха дотракски коневладелци — едри мъже с червеникавокафява кожа, с провиснали мустаци, от краищата на които висяха златни халки, и с черни коси, намазани, прибрани на плитки и натежали от звънчета. Но сред тях се движеха и скитащи наемници от Пентос, Мир и Тирош, червени жреци, по-дебели дори от Илирио, космати мъже от пристанището Ибен и владетели от Летните острови, с черна като абанос кожа. Денерис ги загледа в почуда… и осъзна слисана, че е единствената жена тук.

Илирио им зашепна.

— Онези тримата, ей там, са от кръвните ездачи на Дрого. Онзи до колоната пък е Хал Моро със сина си, Рогоро. Мъжът със зелената брада е брат на архонта на Тирош, а оня зад него е сир Джора Мормон.

Последното име привлече вниманието на Дани.

— Рицар?

— Ни повече, ни по-малко — подсмихна се Илирио. — Помазан е със седемте масла от самия Върховен септон.

— Какво търси тук?

— Узурпаторът е поискал главата му — обясни магистърът. — Скарали се за дреболия. Продал няколко бракониери на един търговец на роби от Тирош, вместо да ги предаде за Нощния страж. Глупав закон. Човек би трябвало да може да прави каквото си поиска с добитъка, който сам си е уловил.