Абатисата трепна, но Катрин изглежда не забеляза това.

— Има още една причина, поради която искам да се върна в Ирландия — продължи бързо Катрин. — Страхувам се, че нещо не е наред. Как може баща ми да забрави да ви изпрати пари за издръжката ми? Това е немислимо. Умолявам ви, майко, трябва да се върна и да разбера защо съм изоставена така. Не мога да остана тук. Може би баща ми се нуждае от мен. Или… може би наистина е прекалено зает, за да се сеща, че има дъщеря.

Абатисата изпита дълбоко съчувствие към младата си повереница.

— Ако баща ти имаше нужда от теб, щеше да изпрати да те вземат, скъпа — отбеляза предпазливо тя.

Не знаеше какво друго да каже или да направи. Пръстите й нервно запревъртаха молитвената броеница. Едва ли имаше по-подходящ момент Катрин да научи истината, но абатисата се бе съгласила да я укрие от момичето за негово собствено добро. Нямаше голям избор — трябваше или да измами Катрин, или да я остави на улицата без закрила и без средства за препитание. Беше грешка — и преди, и сега — да крие фактите от младото момиче. Но старата жена не се осмеляваше да каже истината. Страхът я възпираше да го направи — страхът и странното, интуитивно усещане, че не бива да се намесва, че това е работа на Съдбата.

— Тук съм вече от пет години и половина — умоляваше я Катрин. — Когато пристигнах и през ум не ми минаваше, че до година-две няма да бъда изпратена у дома. Моля ви, трябва да си тръгна. Знам, че щом веднъж си отида в къщи, всичко ще бъде наред, че татко веднага ще оправи нещата. — Погледът й срещна този на абатисата. — Мога да се върна с Джулиет. Никога няма да ми се отдаде по-добра възможност.

Възрастната жена се взря в красивото, и решително момиче.

— В подобни случаи бих посъветвала повечето от своите повереници да се уповават на вярата си в бога — каза тя бавно, — и те биха ме послушали. Но не и ти.