Изведнъж придворните се размърдаха и зашушукаха. Елизабет чу шума навън и си помисли: боже мой, не мога да повярвам… най-накрая тан О’Нийл се подчинява!

Не, не тан О’Нийл, поправи се тя. Граф Тироун. Той идваше, за да признае върховенството й, да приеме английска титла, да стане част от английското кралство. Сър Хенри Сидни, комендантът на нейните войски в Ирландия, я бе убедил, че единственият начин дивите ирландци да бъдат цивилизовани, е приемане на тяхната капитулация и потвърждаване на властта им. Принудете ги да се предадат, беше казал той, после им гарантирайте правата върху техните земи, но с английски титли, привилегии и задължения. Събраното множество пое дъх.

Елизабет пое дъх.

Тан О’Нийл се бе появил. Висок близо два метра, едър и набит, той носеше къса шафранена наметка, обшита с хермелин и придържана около раменете му от странна, явно келтска катарама. Под наметката беше облечен само с груба, тъмна, дълга до коленете туника. Прасците, глезените и ходилата му бяха голи. Тежкият му колан беше обкован със злато. В него беше запасан огромен меч, а между гънките на дрехата му проблясваше дълъг, страховит ирландски кинжал. На лявото си рамо О’Нийл носеше ирландска бойна брадва, която изглеждаше почти двуметрова.

Зад него вървяха дванайсет боси мъже с обръснати глави, които бяха почти толкова високи и яки, колкото и самия тан О’Нийл. Те също носеха бойни брадви, но облеклото им се състоеше само от старомодни метални ризници, върху които бяха наметнати вълчи кожи.

Придворните уплашено отстъпиха встрани, към стените на залата. Елизабет усети, че се изпотява. Ако тан О’Нийл се разгневеше и ако наистина бе толкова кръвожаден, колкото се говореше, всички присъстващи без съмнение щяха да бъдат избити до крак.