— Разбирам — каза младият.

— Не съм много сигурен.

— Не — възрази младият. — Наистина разбирам. Но не мисля, че отново ще дойда тук по здрач.

Възрастният го погледна и кимна.

— Да, не мисля, че ще дойдете. Или поне още не. Може би след двайсет или трийсет години. Имате прекалено добър загар, вървите твърде бързо и сякаш всичко при вас е на високи обороти. Затова трябва да идвате по обед и да играете на истинска четворка. Не бива да сте тук и да крачите по игрището в здрача.

— Никога няма да идвам вечер — отсече младият. — Това никога няма да ми се случи.

— Надявам се — отвърна възрастният.

— Ще се погрижа — каза младият. — Мисля, че повървях достатъчно. Май последния път запратих топката си твърде далеч в тъмното. Не мисля, че искам да я намирам.

— Добре казано — отбеляза възрастният.

Тръгнаха обратно. Мракът вече се сгъстяваше около тях и не чуваха стъпките си в тревата.

Зад тях самотниците все още се движеха по игрището — някои се връщаха, други продължаваха напред.

Когато стигнаха клубното помещение, младият мъж погледна стария, който вече наистина му се виждаше много стар, а онзи погледна младия, който изглеждаше наистина много млад.

— Ако се върнете отново — каза старият — по здрач, искам да кажа, ако някога почувствате нужда да започнете с трима други и нататък да продължите сам, трябва да ви предупредя за едно нещо.

— За какво? — попита младият.

— Има една дума, която никога не бива да споменавате, когато говорите с другите, излезли да поскитат из тревата привечер.

— И коя по-точно?

— Брак — прошепна възрастният.