Сега вече нямаше никакво съмнение, че сме имали работа с мюсюлманина. Беше ни проследил и видял, че се отправяме към замъка Иф. Това му е навяло мисълта да ни причака на връщане и ми прати един куршум. И за да няма свидетели, не беше взел преводача със себе си. Тъй като е бил подготвен и за несполука, с положителност можеше да се твърди, че той е не само един безразсъдно дързък човек, но навярно и много добър плувец. Възможно е кръглият предмет, който бях забелязал да е бил неговата глава.

Гребяхме насам-натам, без да открием следа от него. Бях видял, че главата му не бе покрита. Къде ли беше оставил тюрбана си? Вероятно го е сложил заедно с бурнуса в лодката и е потънал. Недоволен от изхода на приключението, не можех да потисна един упрек към Търнърстик:

— Защо трябваше да го блъскаш? Нима нямаше друг начин да се справим с него?

— О, напротив! Но който носи със себе си пищов, навярно има и нож. Ако се бяхме нахвърлили върху него, щеше да има възможността да ни намушка. Но тъй като го катурнах във водата, трябва да е радостен, че се е измъкнал от ръцете ни.

— Нямаше защо да се страхуваме от ножа му. Да го бяхме подгонили към брега, щеше да бъде заловен от полицията и сътрудниците й.

— Messieurs

Човекът имаше право и ние се съгласихме с предложението му. Когато стигнахме Пор дьо ла Жолиет и преминавахме край редицата закотвени кораби, видяхме един бриг, по чийто борд бе спусната бордовата стълбичка. По нея тъкмо се изкачваше висок, гологлав мъж, чиито панталони и жилетка плътно прилепваха по тялото от мокрота.

— Дали не е нашият човек? — запита Търнърстик. — Вчера разгледах този бриг. Имаше две имена: едно френско «Льо вон» и някакво друго, което поради непознатия шрифт не можах да прочета. Утре заран ще го проучим по-подробно.

Ала на другата сутрин бригът беше отплавал в открито море. Поразпитахме и узнахме, че е бил туниски кораб. Непознатият шрифт гласял на арабски «Ел Хава», което означава същото, както и френският «Льо вон» — «Вятърът».