— Не разбираш.

— Разбирам — отвърна Кърк. — И това е тъжното.

Пресегна се и го потупа по бузата.

— Опитай се да имаш добър живот, Уили-Боб.

— Ти вече го имаш. Никога няма да те забравя — каза Уили-Боб. — Благодаря ти, че опита.

— Свикнал съм да бъда спасител. Може би ще продължа до плажа, ще се кача на някоя кула и ще се оглеждам за давещи се.

— Направи го. Спаси някого, който го заслужава. Лека нощ.

Уили-Боб се обърна и тръгна към „Синия папагал“.

Приятелят му, онзи с вече възстановената маска и невероятната шапка, беше изчезнал вътре — сигурен, уверен, без да чака. Уили-Боб примигна към люлеещите се летящи врати, докато не замряха. После със сведена глава, сякаш за да се предпази от дъжда, който се лееше единствено за него, прекоси тротоара.

Кърк не остана да чака. Натисна газта и потегли.

Стигна до океана за двайсет минути, загледа се в осветената от луната празна спасителна кула, заслуша се в прибоя, помисли си, по дяволите, няма никого за спасяване, и подкара към вкъщи.

Легна си с остатъка от бирата и се зае да я допие на бавни глътки, загледан в тавана. Накрая жена му се обади, без да се обръща към него:

— Е, този път какво беше?

Кърк довърши бирата, излегна се и затвори очи.

— И да ти кажа, няма да ми повярваш.