— Каква ли е тази машина? — прошепна поетът, но се приближи и се наведе да я пипне. — О, милосърдни Христе от разпятието, на какво мирише? Май на кръв и карантии? Не, в същност чисто си е като девическа премяна. И все пак с нещо изпълва носа. Насилие. Просто разрушение. Усещам как проклетата мърша потръпва като нервна хрътка. Пълна е с всякакви джаджи. Но ще опитаме една глътка.

Той седна в машината.

— Какво ли да опитам първо? Това?

Той щракна един ключ.

Баскервилската машина изръмжа в кучешкия си сън.

— Страшен звяр! — Той пипна друг ключ. — Как се включваш бе, зверо? И като се включи съвсем проклетото ти устройство, какво става? Хм, нямаш колела. Хайде де, вземи ми акъла. Ще рискувам.

Машината потрепера.

Машината потегли.

Втурна се. Понесе се.

Той стисна здраво волана.

— Свети боже!

Защото се озова на шосе и се носеше с растяща скорост.

Въздух струеше край него. Отгоре блясна небе с отлитащи багри.

Спидометърът наближаваше седемдесет, осемдесет.

А шосето се виеше и хвърляше срещу му. Невидими колела фучаха и свистяха по невероятно грубия път.

Далеч напред се появи един автомобил.

Носеше се бързо. И…

— Но той не кара в своята страна! Виждаш ли, жена? Сбъркал е лентата.

Тогава се сети, че жена му я нямаше.

Беше сам в колата, която се носеше вече с деветдесет мили в час срещу друг автомобил, летящ със същата скорост.

Той завъртя волана.

Автомобилът му мина вляво.

Почти в същия миг другата кола направи съответно движение и мина в същата лента.

— Проклет глупак, какво си мисли… Къде ли е проклетата спирачка?

Опипа с крак пода. Нямаше спирачка. Виж ти, каква особена машина наистина. Може да вдига каквато скорост си искам, но не може да спира, докато… какво? Докато не спре сама ли? Никаква спирачка нямаше. Нищо друго освен още педали за газ. Цял ред кръгли педали на пода, които, натиснеше ли, вливаха сили в мотора.