— Лельо, лельо, пусни ме, не ме принуждавай да карам! Нищо хубаво няма да излезе, абсолютно нищо — въздъхна момичето.

— Стигнахме.

Емили спря до тротоара и се отпусна върху волана, а леля Тилди вече бе изскочила от колата и подтичваше към паркинга на бюрото, към мястото, където разтоварваха блестящата черна катафалка.

— Вие! — насочи атаката си тя към един от четиримата мъже с коша. — Оставете това!

Четиримата мъже вдигнаха глави.

— Дръпнете се, госпожо — каза единият. — Вършим си работата.

— Моето тяло е натъпкано вътре! — викна тя и размаха заплашително слънчобрана.

— Едва ли щях да го зная, ако съм на негово място — каза друг от мъжете. — Моля, не препречвайте пътя, госпожо. Това нещо тежи.

— Сър! — оскърбено извика тя. — Държа да ви уведомя, че тежа само петдесет килограма!

Мъжът я погледна небрежно.

— Теглото ви не ме интересува, госпожо. Трябва да се върна у дома за вечеря. Жена ми ще ме убие, ако закъснея.

Следвани плътно от леля Тилди, четиримата продължиха по коридора към залата за подготовка.

Един облечен в бяло мъж очакваше пристигането на коша с доста доволна усмивка на издълженото си, нетърпеливо изглеждащо лице. На леля Тилди не й пукаше за готовността на физиономията, нито пък за мъжа като цяло. Четиримата носачи оставиха коша и си отидоха.

Мъжът в бяло хвърли поглед към леля Тилди.

— Мадам, това място не е подходящо за една дама.

— Е, радвам се, че сте на това мнение — доволно отвърна тя. — Точно това се мъчех да обясня на онзи младеж с черните дрехи!

Мъжът се обърка.

— За какъв младеж с черни дрехи става дума?

— За онзи, който нахълта в дома ми, естествено.

— В бюрото нямаме служител, който да отговаря на подобно описание.

— Няма значение. Както самият вие интелигентно се изразихте, това не е място за една дама. Не искам да съм тук. Искам да съм си у дома и да готвя за гостите си в неделя. Великден почти дойде. Трябва да нахраня Емили, да плета пуловери, да навивам часовници…