— Благодаря, Еплгейт.

— Няма какво да ми благодариш. И не обесвай нос, копеле!

— Хей! — обади се Стоун.

— Ти ли си?! — изкрещя Холис през космоса, защото Стоун единствен от всички му беше истински приятел.

— Попаднах в метеоритен рояк, някакви малки астероиди.

— Кои са тези метеорити?

— Мисля, че това е групата на Мирмидоните; те минават от Марс към Земята веднъж на пет години. Точно в средата им се натресох. Като в огромен калейдоскоп. Късчета метал с най-различни цветове, форми и размери. Боже, каква красота!

Мълчание.

— Летя с тях — обади се пак Стоун. — Отвличат ме със себе си, дявол да ги вземе!

Той се разсмя.

Холис напрегна поглед, но нищо не можа да види. Само огромни диаманти, сапфири, изумрудни мъглявини и мастиленото кадифе на междупланетното пространство, а сред кристалните искри се разнася божият глас. Колко странно, колко поразително е да си представиш Стоун, отлитащ с метеоритният рояк към Марс и на всеки пет години да се връща към земята, прекосява кръгозора на планитата и отново изчезва — и тъй стотици милиони години, безкрайно, во веки веков Стоун и роякът Мирмидони ще летят, прекроявайки се във все нови и нови фигури, както пъстрите стъкълца в калейдоскопа от времето, коато си бил дете и си разтърсвал картонената тръба срещу слънцето.

— Довиждане, Холис — едва чуто достигна гласът на Стоун. — Всичко хубаво.

— На слука! — извика от тридесет хиляди мили Холис.

— Недей да остроумничиш! — каза Стоун и изчезна.

Звездите наоколо се сгъстиха.

Вече замряха всички гласове, всеки по своята треактория — един към Марс, други извън пределите на Слънчевата система. А самият Холис… Погледна надолу. От всички той единствен се връщаше към Земята.

— Довиждане!

— Не падай духом!

— Довиждане, Холис — беше гласът на Еплгейт.