— Какво искате от мен?

— Ще ми предадеш ли доброволно откраднатите деца, които си купил от Форбиш, ако ти обещая да не споменавам форт Гибсън?

— Да — чу се гласът му след кратко колебание, — да, ако…

— Млък или ще стрелям! Не се шегувам. Ако парите са все още у Форбиш, ще си ги получиш обратно. А сега е ваш ред, достопочтени мистър Тани. Ще ми казвате само истината. Ако се подчинявате, няма да ви се случи нищо лошо. Във вашата къща ли живеят тези двамата?

— Да.

— Стоката на мистър Уилмърс е във вашия лагер, нали?

— Да.

— Няма да осъждам вашия начин на действие, но ще трябва да поправите онова, което сте сгрешили. Ще ме заведете до стаята на Форбиш, но през това време ще разговаряте само с мен, ако размените една дума с някой друг или пък направите някакъв знак, считайте се за труп! Тръгвайте, хайде! Тим, на тебе предоставям грижата, когато се върна, да намеря всичко така, както съм го оставил.

Положението ми съвсем не беше леко и ми се стори, че отсъствието на Ейбрахам продължи доста дълго време. Завърна се сам. Доказателствата, които бяха намерили в стаята на чиновника и красноречието на Линкълн, бяха цяло щастие за нас. Плантаторът беше обещал да не се бърка в работите ни, ако го оставим на мира, и Линкълн се беше показал достатъчно умен да му гласува доверие.

На сутринта напуснахме плантацията с окования Форбиш и с повече от една дузина деца. Този щастлив изход се дължеше единствено на изключителната личност на Линкълн. Капитан Халер ни взе на парахода си и скоро благополучно пристигнахме във Виксбърг. Можете да си представите радостта на Бети, когато видя децата си. Другите деца изпратихме веднага при родителите им. Аз останах във Виксбърг — и, е, историята с Финк Паншлоу, когото Бети беше обичала повече от мен, е забравена. Сега тя си има друг мъж и той е по-добър от първия защото се казва Тим Съмърланд.

Линкълн продължи със своя банков чиновник на изток. Когато си седя в къщи и си мисля за него, струва ми се, че винаги чувам думите му: — Ти, Тим, на «ти» сме, както и по-рано…