Стопанинът на това заведение не е привикнал да задоволява високи изисквания и затова и самият той няма такива към хората, които влизат и прекарват времето си при него. Никой не знае какъв е бил по-рано и откъде е дошъл. Затова и той не пита никого за името му, за намеренията му или за целта на пътуването му. Хората се сдобиват при него с всичко необходимо, взимат по един «дринк» по желание, бият се, ръгат се с ножове или пострелят малко един срещу друг и после всеки си тръгва по пътя. Който пита много, има нужда от много време, а за американеца времето струва повече от един отговор, който може да си даде и самичък.

В пивницата седяха няколко мъже с такъв външен вид, с какъвто едва ли можеха да се появят в цивилизовано общество. Колкото и да бяха различни дрехите им, те все пак имаха нещо общо: от пръв поглед си личеше, че това е облекло на истински трапери и скватери, които едва ли са чували някога какво е това добър шивач, а сами задоволяват нуждите си където могат и както могат.

Където се съберат неколцина уестмани, там сигурно има нещо хубаво за пийване и се разказват интересни неща. В момента присъстващите гледаха мълчаливо пред себе си, но това си имаше своята причина: една от онези «мрачни и кървави истории» от пограничните райони беше току-що завършила и всеки от слушателите търсеше из спомените си някоя друга. В този момент един от тях, който седеше най-близо до малкото прозорче на блокхауса, извика силно:

— Хора, я станете и погледнете към реката! Ако не ме лъжат старите ми очи, оттам се задават двама green-beaks, двама новаци, каквито и със свещ да търсиш, не можеш да намериш. Вижте само как седят на конете си, господ да им е на помощ! Какво ли търсят такива хора из нашите хубави гори?

Всички наставаха, за да огледат новопристигащите; само един от тях остана на мястото си. Сега и онзи, който беше извикал другите, си седна, като се облакъти широко на масата. Беше си свършил работата и нищо друго не го интересуваше.