— Готов ли е апартаментът, който ангажирах?

— Разбира се, милостиви господарю! Моля за разрешение да ви заведа.

Като стигнаха горе, непознатият си поръча обилна вечеря и прибави, че ще го обслужва Марк.

Марк беше установил със смайване, че стаите на нахалника се намираха точно до помещенията, заети от неговия господар. Беше застанал наблизо и чакаше свит, когато едно махване с ръка го накара да се приближи. Докато прислужникът се отдалечаваше, загадъчният гост хвърли мантията си и се изправи пред Марк Летрие със скръстени на гърдите ръце.

— Е?

Марк го погледна страхливо в очите, където горяха властни пламъчета. Двамата, застанали един срещу друг, образуваха странна двойка. Бяха средни на ръст. Непознатият беше строен, гъвкав, с живи движения, а напълно безбрадото му лице, макар и нежно, издаваше добро здраве. Марк пък беше по-широкоплещест, с по-бавни, като че замислени движения, със загоряло от слънцето лице, късо подстригани гъсти бакенбарди и гладко избръсната брадичка. Погледът му обаче беше неспокоен и блуждаещ.

— Харесва ли ти на сушата?

Марк Летрие сви рамене. Не знаеше какво се крие зад този въпрос.

— Но нали можеше да приказваш преди, когато искаше да играеш ролята на милостивия господар!

— Мадмоазел Клерон, аз съм…

Едно заповедническо движение на ръката на непознатия го накара да замлъкне.

— Мадмоазел Клерон е в открито море или кой знае къде. Аз съм шевалие Дьо Сакар, запомни това! Как се чувства твоят господар,виконтът?

— Благодаря, милостивият господар е добре.

— Така си и мислех. Господин капитанът се е залостил чудесно на котва, докато екипажът му се измъчва с тежка работа в открито море, та му пращят кокалите. Някой път ще го вържа за въжетата така, че да се поостърже в мидите, облепили кила. А сега искам да ям!

Летрие се измъкна безмълвно през вратата и започна да обслужва шевалие Дьо Сакар с най-голямо усърдие и любезност.