Известно време след като бяха продължили прекъснатата си езда пътниците видяха единични голи планински възвишения, издигащи се на юг и на север от посоката, в която бяха поели. Това даде повод на чужденеца да се огледа назад. Погледът му бе привлечен от няколко съвсем малки точки, които сякаш неподвижно висяха във въздуха. Той извади далекогледа си от кобура на седлото и две-три минути внимателно оглежда точките. После прибра бинокъла си обратно и попита:

— Пътят, по който яздим, оживен търговски път ли е?

— Не — отвърна водачът. — Ако бяхме тръгнали по пътя на керваните, щеше да се наложи доста да заобикаляме и щяхме да загубим два дни.

— Значи не можем да очакваме оттук да мине някой керван?

— Не, защото през сухото годишно време по пътя, по който яздим, никъде не се среща вода. А и запасите ни за пиене са вече на свършване. Кожените мехове са празни.

— Но при Бир Аслан ще намерим вода, нали?

— Съвсем сигурно, ефенди.

— Хм-м! Странно!

При тези думи лицето му придоби толкова замислен израз, че водачът на кервана го попита:

— Защо се замисли, господарю? Има ли нещо, което не ти харесва?

— Да.

— Какво е то?

— Ти твърдиш, че не се намираме на пътя на керваните и все пак зад нас яздят някакви хора.

— Зад нас ли? Невъзможно! Та нали тогава би трябвало да ги видим!

— Не е необходимо да ги виждаме.

— А как тогава можеш да си толкоз сигурен?

— Защото, ако не самите тях, виждам следите им.

— Ефенди, ти се шегуваш! — заяви водачът с чувство на превъзходство.

— О, не. Напротив, съвсем сериозен съм.

— Как е възможно човек да вижда следите, дарб или атар

— Ти мислиш само за дирите, които остават в пясъка от краката на хората или от копитата на животните. Но има и следи, намиращи се във въздуха.