— Коя е тя? — попита доста смутено водачът, който разбра, че помислите им са прозрени.

— Искате да ме убиете.

— Аллах, Уаллах, Таллах! Само какви мисли ти идват в главата!

— Самият ти си виновен за това? Спомни си за кервана, който ни следва! Може би той е някой джум и се кани да ме нападне. Вие копнеете за имуществото ми, но докато съм жив, то няма да попадне в ръцете ви. Заради наказанието, което сигурно ще трябва да понесете, не можете да ме убиете във вашите земи. Ето защо ме поведохте през трудно проходими местности към самотния Бир Аслан, където ще бъде извършено престъплението, без някакъв свидетел да може да издаде убийците. Намерят ли после трупа ми, убийството ще е станало на територията на шилюките и обвинението ще падне върху тях. Така с един куршум ще ударите два заека — ще заграбите имуществото ми и ще си отмъстите на шилюките.

Тонът на чужденеца беше толкова безразличен, та дори и дружелюбен, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем ежедневно и приятно. Думите му направиха изключително голямо впечатление на арабите. Те не посмяха да посегнат към оръжията си. Та какво ли представляваха дългите им кремъклийки в сравнение с неговите оръжия! В това отношение, макар да беше сам, той ги превъзхождаше. Но все пак те трябваше да предприемат нещо, с което да си придадат вид, че обвинението му ги е обидило, понеже се чувстват уж напълно невинни. Ето защо спряха камилите си и заявиха, че няма да направят нито крачка напред, а ще свалят товара и ще се завърнат у дома си.

Чужденецът се изсмя.

— Няма да го направите — обади се той. — Как ще се върнете без вода? Непременно трябва да стигнете до Извора на лъва. Впрочем аз нарочно не ви платих предварително. Ще си получите парите едва след пристигането ни във Фашода, а ако не ме заведете до там, няма да ви дам нито една пиастра. Що се отнася до подозрението ми, аз го изказах най-честно, за да ви докажа, че не се страхувам от вас.