— Да го застрелям ли аз?

— Не ми се искаше да бъде убит от нас, но тъй като ни накара да се червим от срам, нека умре от твоя куршум.

— Какво ще получа в замяна?

— Златната верижка от часовника му.

— Разбира се, плюс онази част от плячката, която изобщо ми се полага, нали?

— Естествено.

— Тогава тъй да бъде. Ще стрелям с пушката си тъй близо зад гърба му, че куршумът ще излезе отпред през гърдите му.

Той спря камилата си и слезе на земята. После взе да оправя нещо по ремъка на седлото, сякаш се беше разхлабил. Другите го подминаха, но чужденецът спря при него и с дружелюбно-предупредителен тон му каза:

— Трябва да запомниш, че тази работа се върши винаги преди тръгване. Със слизането си от седлото забавяш пътуването ни. Щом свършиш, незабавно ни последвай. Твоята тюфенк

Той се присегна надолу с метрека

Арабинът направи неописуемо разочарована физиономия. Пушката му вече не бе у него, а и нямаше пистолет. Съвършено невъзможно беше да нападне с нож чужденеца от високото камилско седло.

— Дали този син и внук на сатаната подозира намеренията ми! — скръцна със зъби той. — Опитът ми не успя, но скоро ще настъпи нощта. Тогава няма да може да види, че се прицелвам в него и така ще го застрелям, преди да сме достигнали извора.

Арабинът се качи на седлото и последва избързалите напред ездачи. Когато минаваше край чужденеца, мъжът му върна пушката с думите:

— Кремъчето се е счупило и изпаднало, тъй че днес няма да можеш да стреляш. Утре ще ти дам ново. В багажа си имам резервни кремъчета.

Беше ясно, че той е извадил камъчето. Водачът разбра, че намеренията им отново са прозрени и вече буквално изгаряше от нетърпение да нареди да застрелят гяура или самият той да свърши тази работа. А чужденецът продължаваше да язди със съвършено безразличие, обаче едната от пушките, която допреди малко бе висяла окачена на седлото, се намираше вече готова за стрелба в ръката му и той много внимателно следеше всяко движение на спътниците си.