— Не издържам — каза той. — Ще стана да хапна нещо.

— Не, недей — спря го тя и го хвана за ръката. — Стой тихо и слушай. Може би ще получим отговор.

Той легна обратно, задържа ръката й и се опита да затвори очи, но не успя.

Двамата лежаха, вятърът продължаваше да мърмори, листата се тресяха.

Някъде далеч, някъде много далеч плачът продължаваше и продължаваше.

— Кой може да е това? — прошепна тя. — Какво може да е? Няма да спре. Толкова ме натъжава. Да не би да моли да му позволят?

— Да му позволят ли?

— Да живее. Не е мъртво, никога не е живяло, но иска да живее. Мислиш ли… — Тя се поколеба.

— Какво?

— Ох, Господи. Мислиш ли, че онова, за което си говорихме преди месец…?

— За какво сме си говорили?

— За бъдещето. За това да нямаме семейство. Без семейство. Без деца.

— Не си спомням — каза той.

— Опитай. Обещахме си, че няма да създаваме семейство, няма да имаме деца. — Поколеба се и добави: — Няма да имаме бебета.

— Без деца. Без бебета?

— Мислиш ли… — Тя вдигна глава и се заслуша в плача навън, някъде далеч, много далеч през дърветата. — Възможно ли е…

— Какво?

— Мисля, че знам как да спрем този плач.

Зачака я да продължи.

— Мисля, че може би…

— Какво?

— Може би трябва да дойдеш от тази страна на леглото.

— Искаш да кажеш, до теб ли?

— Да. Ела, моля те.

Той се обърна, погледна я и накрая се премести плътно до нея. В далечината градският часовник отмери три и четвърт, после три и половина, четири без петнайсет, четири.

Двамата лежаха и слушаха.

— Чуваш ли? — попита тя.

— Слушам.

— Плачът.

— Престана — каза той.

— Да. Онзи призрак, онова дете, онова бебе, онзи плач спря, слава Богу.

Пое ръката й, обърна се към нея и каза:

— Ние го спряхме.

— Ние го направихме. Да, слава Богу, спряхме го.

Нощта беше много спокойна. Вятърът започна да утихва. Листата навън престанаха да треперят.