— Да, господин кантор. Седя твърде вдървено на седлото. С коня имам само физически допир, но не и духовна връзка.

— Така е. Затова, както по-късно навярно и сам ще забележите, придадох на някои от вашите музикални фигури повече енергия и живот. След като чуете изпълнението на мотета, едва ли ще ми се сърдите.

После той ми подаде ръка, за да се сбогува.

— С удоволствие бих ви обучавал безплатно, защото сте беден, но при моето окаяно финансово положение ми е невъзможно. Все ще се справите някак и може би по-късно ще станете по-заможен от мен. Спомнете си тогава за вашия стар кантор, който ви е помогнал при вашия пръв мотет! И занапред гледайте все така сериозно на живота, както и досега. Хайде, за днес стига толкова! Довиждане!

Този благороден кантор, който винаги е бил толкова доброжелателен към мен, е от онези хора, за които и до ден-днешен, след толкова дълги години, съм запазил чувство за дълбока благодарност. По-късно читателите ще разберат защо споменавам тази случка, без да назовавам името му. Той беше човек на честта, но целия свой свят беше пренесъл в стаичката, където учехме музика, защото бе принуден да се откаже от всякакво семейно щастие. Жена му бе известна като истинска Ксантипа, която, както разправяха хората, със своя суров и непоносим характер принудила сина си да замине за Америка…

И така притежавах петдесет и пет талера! Какво невиждано богатство за мен! Беше твърде много. Бях здрав и можех да работя. Трийсет талера изпратих на бедните си родители. Двайсет скътах за непредвидени нужди, а пет определих за едно коледно пътуване, по време на което по изключение веднъж бях решил да не бъда пестелив. Пет талера за едно пътуване, което щеше да продължи най-много седмица! Че аз изобщо нямаше да мога да ги изхарча! Това означаваше повече от двайсет гроша на ден — сигурно щях да си поживея царски! Даже тайничко си казах, че евентуално щях да си позволя половин бутилка вино, разбира се, от възможно най-евтиното.