Моят мил, винаги сериозен и прилежен приятел притежаваше някои качества, които лесно можеха да поставят под въпрос цялото му бъдеще. Преди всичко той беше по детски или даже направо по бебешки безобиден и наивен, а това не му позволяваше да прояви никаква енергия и дееспособност и го караше да върши всичко наопаки. На туй отгоре той обичаше да придава и на най-дребните неща много по-голямо значение, отколкото имаха, а особено по време на странстванията ни виждаше и в най-прозаичните предмети или случки някакъв романтичен ореол, което обясняваше и защо бе взел със себе си шиповете, лупата, секрета за брави, както и други неща.

Друга своеобразна черта в характера му бе и голямата му разсеяност, която в тази възраст виждахме само от веселата й страна, но по-късно тя обещаваше да стане фатална за него. Доколкото ми беше възможно, полагах усилия да го накарам да е по-съсредоточен, ала за съжаление без ни най-малък успех. Нещо по-лошо. Ако някой му обърнеше внимание върху неговата разсеяност, тя само се засилваше. Той ставаше боязлив и притеснителен и в смущението си вършеше още по-големи грешки. И тъй, отказах се да го променям, опитвах се, доколкото ми беше възможно, да потулвам неговите номера а ла Ойленшпигел и когато бяхме двамата сами, се правех, че съм също като него тъй по детски непохватен. Вероятно така го бях привързал особено силно към себе си. Приличахме на две лекомислени деца. Само че той наистина бе такова. Но аз тайно бдях над него и преструвайки се, че върша всичко според желанията му, се опит вах според силите си да го предпазя от неприятности. Карпио си мислеше, че действа самостоятелно, но всъщност, без да съзнава, той следваше волята ми.

Понякога все пак у него се прокрадваше прозрението, че не той, а аз играех ръководната роля. Тъй беше и този път, когато изказах мнението си за ханджията францел, без изобщо да го бях виждал. Към моите мъдрувания добавих даже следното: