— Няма нужда, драги Май! Можете да задържите спечеления с толкова труд и пот талер.
— Господин кантор, този не е спечелен чак с толкова труд и пот.
— Не е ли? Че как така? Да не би да са ви го подарили?
— Не, спечелих го, обаче без особено тежък труд. Та нали знаете, че получих трийсет талера! Той ме погледна учудено и попита:
— Трийсет талера! Та вие сте цял Крез! И казвате, че съм знаел ли? Нито звук, нито нота, нито половина, нито шестнайсетина не съм чувал за подобно нещо!
— Но нали споменахте за това преди малко!
— Аз ли? И представа си нямам!
— Споменахте за «издателските пари».
— Да, вярно, но то е друго нещо, за което изобщо все още нищо не знаете. Че каква връзка има с вашите трийсет талера? Или не бива да ми казвате?
— Естествено, че мога да ви кажа! И тъкмо вие, господин кантор, сте човекът, на когото ще разкажа всичко с най-голямо удоволствие!
Докато му обяснявах, силно развълнуван, той крачеше нагоре-надолу из малката си стаичка, а щом свърших, възкликна:
— Трийсет талера, цели трийсет талера за едно стихотворение, за… колко бяха строфите?
— Трийсет и две четиристишия.
— Значи само четиристишия! Това прави двайсет и осем гроша за строфа и седем гроша за всеки ред! И на всичко отгоре честта да извоюваш първата награда! А аз си въобразявах, че върша кой знае каква… е, почакайте малко! Знаете ли стихотворението си наизуст?
— Да.
— Кажете го! Искам веднъж да чуя едно стихотворение, спечелило първа награда от трийсет талера!
Докато той продължаваше енергично да се разхожда нагоре-надолу, аз застанах в единствения свободен ъгъл и започнах да декламирам: