По същото време видях към дърветата да пристъпва високата фигура на Шейха на прокажените. Той естествено беше първият, на когото Халеф бе казал, че е Коледа. От Йерусалим му бе известно значението на тази дума и навярно знаеше също така по какъв начин християнинът празнува рождеството на своя Спасител. Не ме видя и извиси глас с въпроса:

— Къде е немският ефенди? Нека се обади.

— Тук съм! — отговорих също така високо.

— Бива ли да изпием нещо за този час на човеколюбието?

— Да. Моля те!

— А бива ли също да кажа на събратята си по нещастие какви слова слага сега на езика на Аллах?

— Бива… ти трябва… да, дори си длъжен да го сториш!

— Благодаря ти. Аз те разбрах и ти мен също. Тръгна от група на група, за да съобщи на хората си какво желае от тях. После се върна на мястото си пред дърветата и даде знак за започване.

Те запяха. Беше една от онези песни на арабския поет Кадар, чието звучене предизвиква прилив на сълзи в очите от най-големи душевни дълбини. Когато тя свърши, всички прокажени с изключение на шейха плачеха. Той, мюсюлманинът, започна своето коледно слово. Говори за страданията на прокажените и изоставените, които не знаят край; по-нататък за жестокостта на човешките закони и за безпощадността на онези, които трябва да дават любов, а такава нямат. Думите му въздействаха така убедително и увличащо, че грабнаха всички присъстващи и също мен самия разтърсиха и изпълниха с трепет. Накрая извика:

— И когато злочестината е най-голяма, когато от нигде не помахва помощ или спасение, когато напусто се обръщаме към Мохамед и безуспешно към Аллах, тогава идва Христос със своята звезда от Витлеем, със своята коледна вест, със своята любов, своето добросърдечие и ни избавя от всички…

Не стигна по-нататък, беше прекъснат. Същият мъж от странично застаналата група, който веднъж вече се беше обадил, се втурна внезапно насам, спря в близост на говорителя и му кресна гневно: