— Какви неподходящи участъци?

— Нищо — каза той, като дъвчеше бавно. — Нищо.

Остави с трясък вилицата си на масата.

— Кой ги знае какво могат да направят! Ония от властите! Могат дори… могат дори да решат да разорат цялото поле!

Моли кимна и каза:

— Точно това му трябва. И да се започне наново, с ново семе.

Той не довърши вечерята си.

— Няма да пиша на властите, няма да позволявам на никой непознат да коси и жъне в полето, и точка! — отсече Дрю и мрежестата врата се затръшна след него.

Заобиколи мястото, където под слънцето растеше животът на жена му и децата му, и почна да коси в отсрещния край на полето — там, където със сигурност нямаше да направи грешка.

Вече не харесваше работата. След час разбра, че е причинил смъртта на трима любими стари приятели от Мисури. Прочете имената им в отрязаните класове и не бе в състояние да продължи.

Заключи косата в мазето и прибра ключа. Беше приключил с жъненето. Завинаги.

Вечерта пушеше лулата си на предната веранда и разказваше истории на децата, за да чуе смеха им. Те обаче не се смяха особено. Изглеждаха необщителни, уморени и изобщо странно, сякаш вече не бяха негови деца.

Моли се оплакваше от главоболие, помота се малко из къщата, легна си рано и потъна в дълбок сън. Това също бе странно. Моли винаги оставаше до късно и бе пълна с енергия.

Полето се вълнуваше под слънчевите лъчи като същинско море.

Искаше да бъде жънато. Някои части трябваше да бъдат ожънати още сега. Дрю Ериксън седеше, преглъщаше мъчително и се мъчеше да не гледа към него.

Какво ще се случи със света, ако никога повече не влезе в полето? Какво ще стане с узрелите за смъртта, очакващите идването на косата?

Щеше да изчака и да види.

Когато изгаси газената лампа и легна, Моли дишаше тихо. Той не можеше да заспи. Чуваше вятъра в класовете, ръцете и пръстите му изпитваха глад за работа.