Бомби разтърсиха Лондон, Москва, Токио.

Острието фучеше като побесняло.

В пещите на Белсен и Бухенвалд лумна огън.

Острието пееше, алено и мокро.

Гъби избълваха слепи слънца в Уайт Сандс, Хирошима и Бикини, надигнаха се в небето на Сибир.

Пшеницата плачеше със зелен дъжд от зърно.

Корея, Индокитай, Египет и Индия се тресяха; Азия се гърчеше, Африка се събуди в нощта…

А острието продължаваше да се вдига, да сече, да руши с яростта на човек, изгубил толкова много, че не го е грижа какво причинява на света.

Само на няколко мили от магистралата, по черния път, водещ към нищото, само на няколко мили от шосето, задръстено от движението към Калифорния.

От време на време през дългите години някои пътници отбиваха таратайките си от главния път и спираха пред обгорените останки на малка бяла къщичка в края на пътя с надеждата да получат упътване от фермера недалеч, който работеше като луд, без да спира ни денем, ни нощем в пшениченото поле.

Не получаваха отговор. Фермерът бе прекалено зает, дори и след всички изминали години; прекалено зает да коси и покосява зелените класове вместо узрелите.

И Дрю Ериксън продължава нататък с косата си, със светлината на слепи слънца и с бял пламък в неспящите си очи. Продължава напред и напред, и напред…