— Защо?

— Махаме се оттук — глухо каза той.

— Махаме се? — повтори тя.

— Старецът. Знаеш ли какво е правил? Всичко е в пшеницата, Моли. И в тази коса. Всеки път, когато косиш пшеницата с нея, умират хиляди. Прерязваш ги и…

Моли стана, остави ножа и бутна картофите настрана.

— Пътувахме много и не бяхме яли добре до идването ни тук миналия месец — с разбиране рече тя. — А сега работиш всеки ден и си уморен…

— Чувам гласове, скръбни гласове, когато съм там. В житото — отвърна той. — Умоляват ме да спра. Да не ги убивам!

— Дрю!

Той не я чу.

— Пшеницата расте уродливо, шантаво, като подивяла. Не ти казах. Но не е наред.

Тя се взираше в него. Очите му се бяха превърнали в синьо стъкло. И нищо повече.

— Може да помислиш, че съм луд, но ето какво ще ти кажа. Господи, Моли, помогни ми. Току-що убих майка си!

— Престани — твърдо каза тя.

— Прерязах един житен клас и я убих. Почувствах как умира и едва сега разбрах…

— Дрю! — Устата й бе като цепнатина на лицето й, което вече бе гневно и уплашено. — Млъквай!

— О… Моли… — изпъшка той.

Косата се изплъзна от ръцете му и издрънча на пода. Тя я вдигна ядосано и я сложи в ъгъла.

— От десет години съм с теб. Случвало се е в устите ни да има само прах и молитви. И изведнъж късмет като този, а ти да не можеш да го понесеш!

Донесе Библията от дневната.

Прелисти страниците. Шумоляха като пшеницата под лек бавен ветрец.

— Сядай и слушай — нареди му тя.

Откъм слънчевата светлина долетяха звуци. Децата се смееха в сянката на големия дъб до къщата.

Тя зачете от Библията, от време на време вдигаше очи да види какво става с Дрю.

Оттогава Моли всеки ден четеше от Библията. Следващата сряда, седмица по-късно, когато Дрю отиде до далечното градче, там го чакаше писмо до поискване.

Когато се прибра, изглеждаше остарял с двеста години.

Подаде писмото на Моли. Гласът му бе студен и несигурен.