Заспах отново с малката стъкленица магическа прах в джоба на пижамата, точно над сърцето ми.

Когато слязох долу, татко седеше на масата и ядеше препечена филийка.

— Как спа, Дъг? — попита той, сякаш през цялото време си е бил тук и не е отсъствал цели три месеца.

— Нормално — отвърнах.

— Ще хапнеш ли?

Натисна едно копче и масата ми приготви четири златистокафяви филийки.

Помня татко си в онзи следобед — копаеше и копаеше в градината, сякаш бе животно по следите на нещо. Дългите му ръце се движеха чевръсто, засаждаха, отъпкваха, поправяха, подрязваха и кастреха, тъмното му лице бе все обърнато към пръстта, очите му неотлъчно следяха какво прави, без да се обърнат нито веднъж нагоре към небето, към мен и дори към мама, освен ако не клекнем до него и не усетим влажната почва с коленете си, ако не опрем длани в черната земя и не погледнем към безумно ярката синева. Тогава се озърташе настрани към мама и мен, смигваше ни нежно и продължаваше отново, наведен, с лице надолу, обърнал гръб на небето.

Вечерта седяхме в механичната люлка на верандата и тя ни люлееше, духаше към нас и ни пееше. Бе лято, имаше лунна светлина, пиехме лимонада, държахме студените чаши в ръце, а татко четеше стереовестника, пъхнат в специалната шапка, която обръщаше микроскопичната страница пред увеличителното стъкло, ако мигнеш три пъти. Пушеше цигари и ми разказваше какво е било в неговото детство, когато бил момче, през 1997 г. Малко по-късно попита, както питаше винаги:

— Защо не излизаш и не играеш, Дъг?

Не отговорих. Обади се мама:

— Прави го вечер, когато те няма.

Татко ме погледна отново, след което за първи път през този ден обърна очи към небето. Мама винаги го наблюдаваше, когато хвърляше поглед нагоре.