От време на време носеше по нещо на мама. Веднъж посади марсиански слънчогледи в двора, но месец след като замина и слънчогледите пораснаха, един ден мама изтича навън и ги изкорени.

Стояхме пред някаква холограма и аз, без да мисля, зададох на татко въпроса, който му задавах винаги.

— Какво е да си в космоса?

Мама ме стрелна с уплашен поглед. Късно.

Татко постоя половин минута, опитваше се да намери подходящ отговор, после сви рамене.

— Най-хубавото от най-хубавите неща в живота — каза, но се усети. — О, всъщност не е нищо особено. Рутина. Не би ти харесала.

Погледна ме с опасение.

— Но ти винаги се връщаш там.

— Навик.

— Къде ще ходиш следващия път?

— Още не съм решил. Ще си помисля.

Винаги го обмисляше. По онова време пилотите на ракети не бяха много и можеше да си избира каквото му се хареса. На третата вечер след завръщането можеше да се види как гледа нагоре и си подбира сред звездите.

— Хайде — каза мама. — Да се прибираме.

Бе още рано за прибиране. Поисках татко да си облече униформата. Не биваше да го моля — това винаги правеше мама нещастна, — но не можах да се сдържа. Продължавах да настоявам, макар че той винаги отказваше. Никога не го бях виждал с нея.

— Ох, добре — предаде се накрая той.

Чакахме в дневната, докато се качваше нагоре в пневматичната тръба. Мама ме изгледа мрачно, сякаш не можеше да повярва, че собственият й син й причинява това. Извърнах поглед.

— Съжалявам — измънках.

— Никак не ми помагаш — каза тя. — Ама никак.

Миг по-късно от пневматичната тръба се чу шепот.

— Ето ме и мен — тихо каза татко.

Погледнахме го.

Униформата му бе блестящо черна със сребърни копчета и сребърни ръбове до петите на черните обувки. Сякаш някой бе изрязал ръцете, краката и тялото от черна мъглявина, през която слабо мъждукат мънички звезди. Прилягаше му плътно като ръкавица по дълга тънка ръка и миришеше на прохладен въздух, метал и космос. На огън и време.